В навечерието на  Деня на народните будители в книжарниците изгрява 

В навечерието на  Деня на националните будители в книжарниците изгрява  знаковото издание  от уважаваната журналистка Виолета Цветкова. 

Виолета Цветкова

В него ви чакат 45 диалога с някои от най-обичаните българи, които към този момент не са сред нас, само че постоянно ще помним.  

През деликатното и точно изкуство на изявлението надарената авторка, основала безчет текстове за  вестниците „ Континент “, „ Новинар “, „ Труд “, сп. „ Паралели “, среща читателя  с някои от най-известните и велики български артисти, писатели, кинаджии, художници, учени, измежду които са имената на Катя Паскалева, Георги Калоянчев, Тодор Колев, Стоянка Мутафова, Георги Данаилов, Валери Петров, Леда Милева, Магда Абазова, Крикор Азарян, Иван Андонов, проф. Никола Георгиев, Димо от P.I.F., Коста Цонев и доста други.

Без да имат претенцията за изчерпателни креативен портрети на личностите, за които описват, текстовете в тази книга са по-скоро моментни фотоси на техния професионален, прочувствен и публично зает взор в даден интервал от живота им, постоянно на фона на общо протичащото се у нас и по света. И в този смисъл се трансформират в цветен и трогателен портрет на българското общество през последните 30 години.

Самата Виолета Цветкова споделя:

„ 45 срещи от стотици и не по-малко вълнуващи други, които ориста ми подари като публицист през отминалите три десетилетия. Избрах да споделя в книга тъкмо тях, без да се пробвам да съпоставям значимостта и гения на моите събеседници. Те някак сами се подредиха, когато взех решение да опиша за български артисти, режисьори, писатели, музиканти, художници и учени, които от дълго време не са измежду нас, само че усърдно вардя гласовете им в репортерския си списък.

Слушах ги, спомените и претърпяното се връщаха, книгата малко по малко също като че ли сама се пишеше. Всъщност я пишехме дружно с тези 45 мъдри, надарени и обичащи изкуството хора, които сърцето ми подсказа да събудя за нов живот. Вярвам, че имаше смисъл да го направя, тъй като са НЕЗАБРАВИМИ, само че сянката на забравата в днешния ни свят е неудържимо бърза. И ще бъда щастлива, в случай че написаното тук се окаже по-силно от нея. “

Уважително и надълбоко хуманно, изданието на „ Насаме с незабравимите “ се трансформира в капсула на българските памет и гений, която съхранява мислите на някои от най-чистите и светли родни мозъци за бъдещите генерации. 

„ Насаме с незабравимите “ е написана и издадена с финансовата поддръжка на Министерството на културата.

„ Някой бе споделил, че с цел да излезе една просвета в света, би трябвало да e през вратата, а не през прозореца. А ние постоянно излизаме през прозореца, забравяйки хола, в който живеем. “ (1993, Рангел Вълчанов, режисьор)

* * *

Из „ Насаме с незабравимите “ от Виолета Цветкова
Тодор Колев

ТОДОР КОЛЕВ
Тъжният щастливец

• Роден е на 26 август 1939 година в Шумен. Бунтар, като юноша има проблеми с властта
поради увлечението си по джаза.
• През 1965 година приключва актьорско майсторство при проф. Николай Люцканов във ВИТИЗ „ Кръстьо Сарафов “, дебютира в Смолянския спектакъл. През 1967-а влиза в пловдивската натрупа и печели първа премия от Националния обзор на българския спектакъл и драма с ролята на Марин от „ Лодка в гората “ по Хайтов. През 1971-ва играе в столичния „ Сълза и смях “, а по-късно основава незабравими облици в Театър „ София “ („ Опера за три гроша “, „ По-големият наследник “, „ Догодина по същото време “, „ Зимна приказка “, „ Човекоядката “, „ Както ви харесва “). Носител е на почетен „ Икар “ за принос към българския спектакъл.
• Снима се допълнително от 30 кино лентата („ Козият рог “, „ Последният ерген “, „ Топло “, „ Двойникът “, „ Опасен сексапил “). Има награди от кинофестивали у нас и в чужбина.
• Свири на цигулка от 9-годишен, учи също акордеон и саксофон. Уменията си показва в шоупрограми, най-много като мустакатия Манго с цигулката. Водещ е на тв предаването „ Как ще ги стигнем... “ и рубриката „ Шоуто на Адама “ във „ Всяка неделя “. Има пет албума: „ Тодор Колев “ (1983), „ Немам нерви “ (1990), „ Фалшив воин “ (1995), „ The best “ (1999), „ Най-доброто “ (2001).
• Депутат е от Съюз на демократичните сили в VII велико национално заседание (1990 – 1991) и консултант по културните въпроси в посолството на България в Канада (1992 – 1993).
• Описва живота си в книгата „ Варненското софиянче от Шумен – живот и премеждия грешного Тодора “ (изд. „ Слънце “). Прякорът му Адама идва от името на шивашкото ателие на неговия татко.
• Умира на 73 години на 15 февруари 2013 година
 

„ Неговият дом може да се обърне с керемидите надолу, той може пепел да яде, само че няма да се моли “. В главата ми към момента звучи гласът на Тодор Колев и песента „ Самотният човек “. Стиховете са на Борис Христов, само че публиката припознава в тях обичания си артист. Години наред той градеше тази любов: и в театъра (Топузов от старческия дом в „ Човекоядката “), и в киното (Пурко в „ Господин за един ден “), и от тв екрана (с „ Как ще ги стигнем? “), и в шоупрограми, където неговият мустакатко с цигулката на смешка и с песни споделяше всичко за живота ни. Не допускаше ниско равнище. Дори когато хващаше лъка, превръщаше неналичието на виртуозност във виртуозно актьорство.

Вълнуваше се от измененията, влезе и в политиката, само че бързо разбра, че „ героите са подправени “, и се върна при театъра, киното, студентите. Беше доцент в НАТФИЗ, а от класовете, които водеха с проф. Крикор Азарян, излязоха мнозина от най-хубавите през днешния ден
български артисти. Често се натъжаваше, само че бе благополучен от ориста си.

Имах шанса няколко пъти да беседвам с Тодор Колев. Приемаше всяко изявление с усмивка и разкриваше душата си. Първият ни диалог си беше цяла завера, за която малко на брой знаем. Беше 9 август 1993 година, късно вечерта. Току-що бе хвърлил оставката си като чиновник в посолството ни в Канада и трябваше да дойде в София. Посрещнах го на аерогарата, избра вместо коментар да цитира обичаната си ария на Шарл Азнавур: „ Да умееш да станеш от масата, когато любовта е отсервирана “... Написа привет за читателите на „ Континент “:

„ Отново сме дружно! За неприятно ли, за хубаво ли – един бог знае! “. И си обещахме изявление.

За да бъде подготвен за щемпел броят от петък, 13-и, текстът трябваше да е предаден най-късно до обед предходния ден. Не разполагах с доста време. И тогава в ролята на ангел избавител влезе... Валентина Радинска, брачната половинка на проф. Крикор Азарян, един от най-хубавите другари на Тодор Колев. Актьорът щеше да им гостува, аз написах въпросите си към него, а Валя, която до неотдавна работеше в изданието, записа отговорите му. После, несъмнено, последва „ предал – приел “ на аудиокасетата и за негативно време започнах да трансферирам гласа на Тодор Колев върху хартия и да го приготвя за щемпел. Никой в редакцията не смееше да ми приказва, до момента в който работех. Впрочем през 1993-та в „ Континент “ бяхме необикновен екип и правехме вестника си с доста обич... И по този начин, в петък, 13-и, изповедта на Тодор Колев беше в ръцете на читателите. Искрена, изстрадана, цялостна с горест за несбъднати очаквания:

На път към София отседнахте в Париж. За какво размишлявахте, господин Колев?
Бих споделил, че там не съм мислил доста, тъй като поради промяната на часовите пояси в Париж се усещах като листо, което вятърът вее някъде сред океаните. Сега обаче открих какъв брой голяма е разликата сред Европа и Америка. Когато отиваш, не я забелязваш, само че когато се връщаш, тя е очебийна. Тук е огромна гъчкания, всичко е натясно. А там – въздушно, пространно и има страховит ред.

Как се усеща един българин в Канада?
Зависи кой българин – остарял бежанец, млад бежанец, краткотрайно пребиваващ – друго е. Но разбрах едно нещо: няма народи, има хора, разнообразни човеци, които се пласират в обществото, изявяват се според от това какъв е индивидът.

Кое е първото, което ви шокира в Канада?
Прекалено е чисто, прекомерно е уредено, учудващо огромен ред има в тази страна. Как съумяват да я поддържат такава, не ми е ясно.

А имахте ли чувството, че не сте в свои води?
Какво значи „ свои “?! Няма свои и непознати. Да, бях на дипломатическа работа там, само че знаех за какво съм изпратен. Ясни и точни ми бяха дилемите в посолството ни в Канада. Там има доста български имигранти и трябваше да покажем, че нещо се е трансформирало.
Предишните чиновници просто бяха държали хората встрани, а аз желаех българите в Канада да почувстват, че посолството е тяхно, а не на този или оня режим. А другояче това, което правех там, се учи, стига да си съзнателен. Някои си мислят, че интелектуалният труд на артиста е по-малко сложен и значим от нещата, с които се занимавах там – в противен случай, те са си чиновническа работа. Грешката е другаде. В посолството се работи с хора, само че там постоянно са се отнасяли със повишен гард към тях. А в случай че става въпрос за външната политика на България, просто бих предпочел да замълча, с цел да не стартира да се дръзвам.

Какво имате поради?Това са доста комплицирани неща и не знам дали някой би могъл да каже каква е външната политика на България сега (90-те години на ХХ в., б.а). А какви теории се развиват и кой ще ги организира – за това също ще замълча. Изпълнявах консулски функционалности и за мен най-важни бяха контактите с хората. Мисля, че почтено си изкарвах хляба. Оттук нататък да му мислят тези, които са се наели да ръководят задачите ни по света. Огромен черноглед съм.
Идваха ли български имигранти в посолството?
Да, видях доста ориси. Бях изумен, че имаме толкоз скъпи персони в чужбина. Беше ми мъчително, че младите са избрали този път и са лишили България от хора с бъдеще.

Оплаква ли се канадската полиция от българите там?
Местната полиция се оплаква от нарушителите. За разлика от България, в Канада българските нарушители са в пандиза. Интересен феномен – българинът става различен, даже външно се трансформира, щом споменеш за канадските управляващи и закони. Ако не желае, влиза в пандиза.

Смятате ли за изгубена годината, прекарана там?
Не е изгубена, само че по-тежка година в живота си не съм имал. Освен с работата и напрежението, трябваше да се оправям с хора, които бързо се самозабравят, оскъдни, жалки същества, за които чиновничеството в чужбина е единственото избавително островче, където могат да вегетират. Бях очевидец на срамни неща, описах ги в оставката си. И разбрах, че създателите, с които съм дружил, са от доста по-висока проба – хора, пред които стои висока летва за прескачане. По-достойни са за почитание.

Вече сте си тук, ще си криете ли отново чистачките на колата?
Ооо, аз по-скоро би трябвало да помисля за колата (смее се).

Какво по-различно ще казвате на студентите си в този момент?
И преди съм се опитвал да го споделям, а в този момент ще го споделям с двойно по-голяма увереност – не би трябвало да си вършат никакви илюзии, тъй като им следва битка със недопечен живот. Под пудрата и грима на актьорската специалност има напълно нелъскави неща. Всичко на този свят е в истината, нея би трябвало да търсят. Останалото са стрелби, терминатори...

Знаете ли към този момент по какъв начин ще ги стигнем американците?
Убеден съм, че никакви американци няма. Знам, че тази планета е обитаема с хора, които имат качества, дефекти и така нататък Американци – няма, французи – няма, канадци – няма... Има общества от хора, които са си построили свят със закони, където нещата вървят както би трябвало и никой не е в положение да ги разклати. Докато бях там, дори си мислех, Господи, белким съществено друга страна е мислила да се бори с този свят?! Напротив, от-там може единствено да се купува. Не от магазините, несъмнено.

А по какъв начин ви се вижда България в този момент?
Ще ви кажа какво споделих на брат си на връщане от летището: „ Е, доста е мрачно, мама му остаряла. Срамота е да е толкоз тъмна тази България! “.

Отгласът от изявлението беше огромен. То беше първото след отхвърли на Тодор Колев от дипломатическа работа. Беше осъзнал, че мястото му е там, където се основава изкуство, а не политика.

Когато го попитах „ а в този момент накъде? “, отвърна: „ Сега наникъде. Но самичък си избрах тази орис. Полага ми се дребен отпуск, ще си умря и ще забележим след това. Пък и не знам дали някой има толкоз потребност от мен “.

Годините минаваха и се показваха нови мотиви за срещи. Не можех да не помни това тъжно „ доста е тъмна тази България “, по тази причина все включвах сходен въпрос. Второто ни изявление излезе през 1995-а, в бр. 10 на сп. „ Европа 2001 “. Проф. Хачо Бояджиев беше поканил артиста да води авторското предаване „ Как ще ги стигнем... “ и Тодор Колев очевидно беше загърбил неудовлетворението и тъгата:

Кой сте вие, господин Колев – човек с рисков сексапил, Двойникът, Любовникът, „ Иръпшънът “; оня, комуто са откраднали чистачките, или другият, дето пита: „ Ще ги стигнем ли? “; някогашният народен представител или някогашният дипломат; артист от театъра, киното и малкия екран, шоумен... Изпускам ли нещо от превъплъщенията ви?
Не, не изпускате, само че на този въпрос най-добре могат да отговорят другите. Аз единствено виждам да си правя работата, доколкото ми стигат силите и доколкото ми разрешават опциите или изискванията в страната.

А елементарно или мъчно е да си Тодор Колев?
Случвало ми се е някой да се обърне на улицата след мен и непосредствено да ми каже: „ Ех, Тодор Колев да си на този свят! “. Вероятно им се коства, че всичко е елементарно. Впрочем това е хубаво, тъй като значи, че с лекост си правя работата. Но истината е, че е мъчно да се занимаваш с изкуство в нашите условия.

А би трябвало ли човек да има рисков сексапил, с цел да е добре през днешния ден в България?
Мисля, че изключително през днешния ден с сексапил не става нищо. Всичко се реализира с труд и с риск. Не единствено в нашата специалност. Успехът в свободния пазар значително е и риск. Едно от нещата, с които съм рискувал, е „ Как ще ги стигнем “... Преди време нито някой е мислил да ми разпорежда сходно шоу, нито евентуално са ми имали доверие, нито пък системата е била отворена за такава концепция.
Затова, когато ми позволиха, прочее не, напряко ме накараха да го върша, аз не бях сигурен в триумфа си. Всъщност в никакъв случай не съм сигурен – започвам да работя, да мисля и тогава работата става.

В конкурентните условия на пазара би трябвало да се рискува, да се мисли и да се работи. С сексапил не става (...)
Защо един път в „ Как ще ги стигнем “... си залепихте устата със скоч? Все отново не сте от хората, които си мълчат. Направих го поради изборите. Най-демонстративно. Някои неща и от 100 километра се виждат, а ние, видите ли, би трябвало да си мълчим, тъй като имало предизборна акция...

Когато се върнахте от Канада, цитирахте ария на Азнавур: „ Да умееш да станеш, когато любовта е отсервирана “. Колко пъти се наложи да го вършиме?
Аз съм толерантен човек, само че от дълго време съм потвърдил, че сега, в който търпението ми се изчерпва и няма потребност да заставам на масата, просто ставам. Така беше и с театъра, в който играх осемнадесет години, по този начин беше и с Канада. Там точно повярвах в омагьосаните места. Където масата е омагьосана, аз нямам място там. (...)Тогава ми казахте: „ Тъмна е, доста тъмна е тази България “... Близо три години по-късно по какъв начин ви наподобява тя?
Същото е. Много тъмна. Катастрофално е ситуацията. Всеки споделя „ пари няма “. Не е правилно! Съгласен съм, в случай че би трябвало, да вземам участие и в бригадирско придвижване, само че да съм сигурен, че ще има изгода. Защото това, което съставляват през днешния ден множеството градове у нас, е позор. И в случай че някой надзърне в изхарченото от съответни институции, надали ще продължи да мисли, че пари няма.

Пари има, единствено че се харчат не за това, за което би трябвало. Смятате ли, че ще ни „ просветне “ някой ден?
Не. Съмнявам се. Трябва да има почтеност. Тогава и дребното, което си съумял да направиш, се вижда отдалеко. Жалко, само че добросъвестността все по-рядко се среща...

Близо седем години по-късно – нова среща. Тодор Колев водеше рубриката „ Шоуто на Адама “ в предаването на Кеворк Кеворкян „ Всяка неделя “. Времената все по този начин бяха наситени с политически пристрастености, на власт бяха юпитата от Национална движение „Симеон Втори", в културата – застой.

Актьорът продължаваше да намира смеха във всяка обстановка, по тази причина и изявлението ни беше в звук със съботната графа „ Кабаре “ на в. „ Новинар “, където работех след закриването на „ Континент “:

Гледах по какъв начин тествате за алкохол експрезидента Желю Желев в „ Шоуто на Адама “ – би трябвало ли към този момент всички да си вършим проби?
(Усмихва се.) Г-н Желев е с доста мощно възприятие за комизъм. Затова си разреших с него да сложа началото на концепцията и ще продължа с пробите на моите посетители. Най-лесно е да се напием и да забравим, само че по-добре да отрезвеем.

Нямате поради единствено алкохола, нали?
Да, би трябвало да отрезвеем от наслояванията на остаряло мислене, на илюзии и залъгвания, че някой ще ни оправи, до момента в който стоим като покорно стадо. Това пречи на всички ни.
Вашата най-голяма заблуда?
Най-голямата ми заблуда бе (смее се), че изкуството може да помогне за смяната ни.

Сещам се и за друга задявка, може би ваш патент, портретите. В „ Как ще ги стигнем... “ висеше ликът на Хачо Бояджиев, а в този момент е на Кеворкян – за какво?Винаги имам над главата си шеф. Така де, все някой стои над индивида и се пробва да му бъде началник. Още като дете от стените в учебно заведение ме гледаха всякакви хора, а след това се оказа, че някои са светли персони, а други – рискови люде. Е, аз мога да се майтапя най-малко с тези, които са ми другари...
А със Симеон II бихте ли си създали сходна смешка?
Случаят със Симеон II е необикновен. Неслучайно обичам да споделям, че той е прекомерно огромен комплимент за България – ролс-ройс, който би трябвало да се движи по улиците на София, задачите в дупки. Просто колата не подхожда на пътя. Нашият е към момента коларски.

А имаме кметове, които мислят, че като оправят две-три улици в центъра, оправят пътя ни към Европа. Няма такова нещо!

Когато пристигна новото държавно управление, хората на културата имаха очаквания, само че...
Голяма заблуда е, че някой може да диктува накъде да върви културата. Човек се ражда, основава нещо и остава това, което е потребно (...) Ще го сътвори и без министерска помощ. Е, при по-добри условия ще е по-лъскаво, а при по-лоши ще е по-парцалено. Хубав образец е Теди Москов – гледах спектакъла му „ Комедия на прислужниците “, декорите му са книжни, няма блясъка на златно зрелище, само че на сцената има празник на гении. Теди и Мая (Новоселска, б.а.) са такива, макар географската широчина и недоимъка.

А един министър може единствено да се гордее с тях.
Още по тематаПодкрепете ни
Уважаеми читатели, вие сте тук и през днешния ден, с цел да научите новините от България и света, и да прочетете настоящи разбори и мнения от „ Клуб Z “. Ние се обръщаме към вас с молба – имаме потребност от вашата поддръжка, с цел да продължим. Вече години вие, читателите ни в 97 страни на всички континенти по света, отваряте всеки ден страницата ни в интернет в търсене на същинска, самостоятелна и качествена публицистика. Вие можете да допринесете за нашия блян към истината, неприкривана от финансови зависимости. Можете да помогнете единственият гарант на наличие да сте вие – читателите.